Все още си спомням онзи ден много ясно, когато треньорката ми влезе в детската градина, за да набира деца за гимнастика. Никога няма да забравя и с колко голямо желание отидох първия път в залата. Баща ми беше до мен, държеше ме за ръка, а аз макар и малко уплашена бях толкова щастлива. Дори не подоризах, че започвам нещо, което никога нямаше да забравя. Сякаш нова глава от живота ми. Глава, която ме направи това, което съм днес.

 И така ден след ден, година след година все едно и също. Хората са били прави, че хубавите неща ставали бавно. А аз бих добавила и с много труд. Все още не бях ходила на състезание, а така ми се искаше… Гледах големите какички, които хвърляха бухалки и ленти. Вдигаха краката си до тавана и въртяха безброй пируети. А моят крак… къде беше тогава? Та аз дори не можех да го вдигна наполовина колкото тях. Госпожата всеки ден ни разтягаше, а в свободното време нямах търпение да се докопам до обръча или лентата на някоя какичка… толкова исках да съм като тях!

И ето дойде моментът за първото състезание. Трябваше да изиграем съчетание с топки. Нямаше по-трудно нещо от това на света. Топката ми беше враг номер едно, а аз не исках и да чувам за нея. Излязохме на килима. Толкова беше хубаво. Сякаш сънувах. Толкова беше хубаво, че дори не ми се излизаше. И от тогава сякаш се влюбих. А художествената гимнастика стана върховната цел в живота ми. Лягах и ставах с мисълта да съм по-добра. И се получаваше. А чувството на стълбичката беше незаменимо. Всичко си струваше тогава. Забравях за сълзите и лишенията. Забравях за омразната топка, която всячески се опитваше да избяга от мен.

Времето бързо летеше. Много медали бяхме спечелили задно с моята треньорка и другите момичета. А колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-трудно ставаше. И докато преди не си тръгвахме без медал, сега вече конкуренцията беше жестока. Много хора минаха през залата. Различни треньори, хореографи, танцьори и всякакви подобни личности. Но моята треньорка- тя е вечна! И сега, когато съм по-голяма съжалявам за много неща… а колко пъти ме е търпяла заедно с фасоните ми. Но… нали се учим от грешките си. Един ден ни събра и каза, че до края ще стигне само една. Ние се подсмихнахме. Сигурни бяхме, че госпожата греши. Гимнастиката беше нашият живот, а залата втори дом. Как така ще остане само една? А дори да беше права никога не съм мислила, че това ще съм аз. Но уви, и за това се оказа права нашата госпожа! Много време мина откакто ни го беше казала, но един ден си го спомних. Огледах се около мен. Бяхме двойно по-малко. Половината незаменими ги нямаше. Някой предпочитаха кафетата и цигарите, други имаха травми, а трети просто ги мързеше. До къде щяхме да стигнем не знаех, дори не предполагах. Нямаше незаменими, незабравими, нито пък самородни таланти. На много неща ме беше научил спортът. На много неща ме научи и моята треньорка. И едно от тях беше, че това, което казваше тя рано или късно се случваше.

И ето, дойде моментът, в който всичко казано се случи. Няма да забравя, беше понеделник, а от цялата група бяхме останали само две. И в този понеделник останах сама. Моята приятелка реши да прекрати и така останах сама. О боже! Толкова бях объркана. Признавам си беше ме страх. Тогава треньорката ми ме попита дали и аз искам да се откажа. „О, не, госпожо аз искам да тренирам!” отвърнах и аз, какво общо имах с решенията на другите. Да, мъчно ми беше, но дотам. Аз си бях аз, те си бяха те. Така е в живота всеки решава сам за себе си. И не съжалявам. Днес, докато играя с бухалките и въртя пируети в несвяст виждам с периферията си онова малко дете, което втренчено ме гледа и ми се любува. Странно, струва ми се познато. Дали преди години аз не бях това дете. А как ми се иска всичко да се върне отново…